Това е историята на Бялата роза. Тя е урок по несъгласие. Това е разказ за смелост, принципност, чест. Тя е разказана в три книги: Бялата роза (1970) от Инге Шол, Възвишена измяна (1979) от Ричард Хансер и Благородно поражение (1994) от Антон Гил.

 

Ханс и Софи Шол са немски тийнейджъри през 30-те години. Като други млади германци те ентусиазирано се включват в Хитлеровата младеж. Те вярват, че Адолф води Германия и немския народ към величието.

 

Техните родители не са толкова ентусиазирани. Баща им – Роберт Шол – казва на децата си, че Хитлер и нацистите водят Германия надолу към разрушение. По-късно – през 1942 година – той ще прекара известно време в нацистки затвор, защото е казал на секретарката си: "Войната! Тя е вече загубена. Този Хитлер е Божият камшик върху човечеството и ако войната не свърши скоро руснаците ще дойдат в Берлин." Постепенно Ханс и Софи започват да разбират, че техният баща е прав. Те стигат до извода, че в името на свободата и доброто на немската нация Хитлер и нацистите поробват и разрушават германския народ.

 

Те също знаят, че открито несъгласие е невъзможно в нацистка германия, особено след началото на Втората световна война. Повечето немци заемат традиционната позиция – че след като веднъж войната е започнала е задължение на гражданите да подкрепят войските чрез подкрепа за правителството. Но Ханс и Софи Шол мислят различно. Те вярват, че е задължение на един гражданин, дори по време на война, да се изправи срещу един пагубен режим, особено когато той изпраща стотици хиляди от гражданите към тяхната смърт.

 

Братът и сестрата Шол започват да споделят своите чувства с някои от своите приятели – Кристоф Пробст, Александър Шморел, Вили Граф – както и с Курт Хубер, техният професор по психология и философия.

 

 

Ханс Шол (вляво), Софи Шол (в средата), и Кристоф Пробст (вдясно), лидерите на организация Бялата роза. Мюнхен, Германия, 1942

 

Един ден през 1942 година копия от листовка, наречена "Бялата роза" изведнъж се появяват в Мюнхенския университет. Листовката съдържа анонимно есе, което твърди, че нацистката система бавно е заробила хората и сега ги унищожава. Нацисткият режим се е превърнал в зло. Време е, казва есето, немците да се изправят и да се противопоставят на тиранията на тяхното собствено правителство. Най-отдолу на есето се появява следната молба: "Моля, направете колкото можете повече копия от тази листовка и ги разпространете." Листовката причинява страхотно раздвижване сред студентите. Това е първият път, в който се появява вътрешно несъгласие срещу нацисткия режим в Германия. Есето е било написано и разпространено тайно от Ханс Шол и неговите приятели. Друга листовка се появява скоро след това. А после и още една. И още една. Общо шест листовки са отпечатани и разпространени от Ханс и Софи Шол и техните приятели – четири под заглавието "Бялата роза" и две под заглавието "Листовки на несъгласието". Тяхното отпечатване се случва периодично между 1942 и 1943 година – прекъснато за няколко месеца когато Ханс и неговите приятели временно са изпратени на източния фронт, за да се бият срещу руснаците. Членовете на Бялата роза, разбира се, трябва да действат внимателно. Нацисткият режим поддържа желязна хватка върху немското общество. Вътрешното несъгласие бързо и ефективно се смачква от Гестапо. Ханс и Софи Шол и техните приятели знаят какво ще се случи с тях ако бъдат хванати.

 

Хора започват да получават копия от листовките по пощата. Студентите в Университета в Хамбург започват да ги копират и разпространяват. Копия започват да се появяват в различни части на Германия и Австрия. Освен това, както Хансер посочва, членовете на Бялата роза не се ограничават само до листовките. Графити с големи букви започват да се появяват по уличите и сградите по целия Мюнхен: "Долу Хитлер! … Хитлер масовият убиец!" и "Freihart!. . . Freihart! Свобода! … Свобода!" Гестапо е докарано до лудост. То знае, че авторите е трябвало да набавят големи количества хартия, пликове и марки. Знае, че са използвали копирна машина. Но въпреки всички опити на Гестапо то не е в състояние да залови виновниците. Един ден – 18 февруари 1943 година – късметът на Ханс и Софи свършва. Те са хванати да оставят листовки в Мюнхенския университет и са арестувани. Разследването намира доказателства и за участието на Кристоф Пробст и той също е арестуван. Тримата биват обвинени в измяна.

 

На 22 февруари – 4 дни след техния арест – започва процесът. Председателстващият съдия, Роланд Фрейслер, главен съдия на Народния съд на великия немски райх, е изпратен от Берлин. Хансер пише: "Той води процеса сякаш е заложено бъдещето на райха. Той се отнася към обвинените като че ли той не е съдия, а прокурор. Държи се като актьор с предварително написана роля. Не са повикани свидетели, тъй като обвиняемите са признали всичко. Заседанието се състои почти изцяло от изобличения и оскърбления от страна на съдията, прекъсвани от време на време от полугласните предложения на служебно назначените защитници, един от които резюмира случая с наблюдението "Мога само да кажа fiat justitia. Нека правосъдието възтържествува." С което има предвид: нека обвинените получат каквото заслужават.

 

Фрейслер и другите обвинители не можели да разберат какво се е случило на тези немски младежи. В края на краищата те са от добри немски семейства. Те всички са посещавали немски училища. Били са членове на Хитлеровата младеж.Как са могли да станат предатели? Какво е изкривило и извратило техните съзнания? Софи Шол шокира всички в залата когато прави бележка към Фрейслер: "Някой, в края на краищата, трябва да започне. Това, което сме написали и казали е вярвано и от много други. Те просто не се осмеляват да го изразят както ние направихме" По-късно при заседанието тя му казва: "Вие знаете, че войната е загубена. Защо нямате куража да го приемете?" В средата на процеса Роберт и Магдалене Шол се опитват да влязат в съдебната зала. Магдалене казва на пазача: "Но аз съм майка на двама от обвинените." Пазачът отговаря: "Трябваше да ги възпиташ по-добре." Роберт Шол успява да влезе в залата и казва на съда, че е там, за да защити децата си. Той е хванат и насила изведен навън. Цялата зала чува неговия вик "Един ден ще има друг вид правосъдие! Един ден те ще останат в историята!"

 

Съдията Фрейслер произнася решението са за тримата обвиняеми: Виновни за измяна. Тяхната присъда: Смърт. Те са ескортирани обратно до затвора Стаделхейм, където пазачите позволяват на Ханс и Софи една последна среща с техните родители. Ханс се среща с тях първи, а после Софи. Хансен пише: "Неговите очи са ясни и спокойни и той не показва никакъв знак на отпадналост и отчаяние. Той благодари на родителите си отново за любовта и топлината, който са му дали и ги моли да предадат неговата привързаност и поздрави към много приятели, които изброява. Тук, за момент, почти се появяват сълзи и той се обръща, за да спести на родителите си болката да ги виждат. Поглеждайки ги отново, силата му се е върнала и той се усмихва…

 

После една жена – пазач, довежда Софи… Нейната майка неуверено й предлага някакъв бонбон, който Ханс е отказал. "С удоволствие", казва Софи, вземайки го. "В края на краищата не съм обядвала нищо днес!" Тя също изглежда някак си по-малка, но лицето й е ясно и нейната усмивка е свежа и естествена с нещо в нея, което нейните родители четат като триумф. "Софи, Софи", мърмори майка й на себе си. "Като си помисля, че повече никога няма да се прибереш през вратата отново!" Софи се усмихва мило. "О, мамо, казва тя, тези няколко години…" Софи Шол гледа своите родители и е силна в своята гордост и сигурност. "Ние взехме всичко върху себе си, казва тя. Това, което направихме, ще предизвика вълни." Майка й проговаря отново: "Софи, казва меко, помни Исус." "Да, отговаря Софи искрено, ти също". Тя оставя своите родители, Роберт и Магдалене Шол, с лице все още огряно от усмивката, която те толкова обичат и която никога няма да видят отново. Тя е съвършено спокойна докато я отвеждат. Робърт Мор [чиновник в Гестапо], който е дошъл в затвора по негова работа, я вижда в нейната килия веднага след това и тя плаче. Това е първият път, когато Мор я вижда просълзена и тя се извинява. "Току що казах сбогом на моите родители", казва тя. "Вие разбирате…" Тя не беше плакала пред своите родители. За тях тя беше засмяна.

 

Никакви роднини не посещават Кристоф Пробст. Жена му, която току-що е родила третото им дете, е в болница. Нито тя, нито друг член на семейството му знае, че той е съден и че е осъден на смърт. Въпреки че вярата му в Бог винаги е била силна и непоколебима, той не се е обвързал с определена вяра. На ръба на смъртта си, един католически свещеник го приема в църквата in articulo mortis – на прага на смъртта."Сега, казва той, моята смърт ще е лесна и радостна."

 

Този следобед пазачите позволяват на Ханс, Софи и Кристоф да се срещнат за последен път. Софи след това е заведена до гилотината. Един наблюдател я описва докато отива към смъртта си: "Без да показва никаква слабост или страх." Кристоф Пробст е следващият. Ханс Шол е последен. Точно преди да бъде обезглавен той извиква: "Да живее свободата!" За съжаление те не са последните, които умират. Разследването на Гестапо е безмилостно. По-късно са съдени и екзекутирани Алекс Шморел на 25 години, Вили Граф на 25 години и Курт Хубер на 49 години. Студенти от Хамбургския университет са или екзекутирани или изпратени в концентрационни лагери. Днес всеки немец знае историята за Бялата роза. Един площад в Мюнхенския университет е наречен на Ханс и Софи Шол. Има и улици, площади и училища по цяла Германия, носещи имената на членовете на Бялата роза. Немският филм Бялата роза може да се намери във видеотеките в Германия и САЩ.

 

Ричард Хансен резюмира историята на Бялата роза: Според популярните думи от това време Шол и техните приятели представляват "другата" Германия, земята на поетите и мислителите, в контраст с Германия, която се връща към варварството и се опитва да вземе целия свят със себе си. Това, което те бяха и което направиха би било "друго" във всяко общество и всяко време. Това, което правят, се издига над лесното деление на добри и лоши немци и ги издига над национализма на времево ограничени събития. Техните действия ги направиха траен символ на борбата, универсална и безкрайна, за свобода на човешкия дух където и когато тя е заплашена."

 

През 2005г. излезе филм за последните дни от живота на Софи, наречен Софи Шол: Последните дни