"Така че ефективността не е била възнаградена и френската политическа слабост (девалвация и инфлация) всъщност са довели до по-добри икономически резултати."...

 

Този извод е определено в съответствие с най-новият икономически преглед на МВФ, който показва неспособността на Обединеното кралство да намали държавния дълг през 1920 година. Но поне за тези, на определена възраст, препратките към френските икономически политики от 1920г. трябва да говорят нещо назад към времето, когато така наречените новозараждащи се икономисти обръщат поглед към икономическата история и по-специално към очевидните монетаристки стабилизационни механизми след Първата световна война.

 

Интересния и провокативен труд е предоставен от Томас Сарджънт, който сравнява  известнaта стабилизация на Поанкаре от 1926 (тази година отново) с това, което е предвидено (по време на неговото писане) от Маги Тачър. Неговата ключова точка е, че бързата промяна в очакванията на цените и заплатите може да се постигне чрез парична политика, основана на стабилизация, но само ако има благоприятно фискално свиване, което лежи на очакванията за инфлационно финансиране на бюджетните дефицити. Франция е имала странна фискалната политика през първата половина на 1920-те години, с високи публични разходи, предприети от убеждението, че германските репарации ще ги покрият. Когато става ясно, че това няма да стане, страната навлиза в политическа борба през комбинация от увеличения на данъците, намаляване на разходите, както и обезценяването на поетите дългове, които да възстановят устойчивостта на публичните финанси. Стабилизирането от 1926 минава през първите два елемента и докато разбира се, французите се възползват от обезценяването на франка през годините, това всъщност довежда до по-силен франк чрез положителните ефекти на очакванията.

 

И това не е само в резултат на очакванията на разумните хора, които мислят, че нещо такова се случи. В една статия от 1986г., Бари Айхенгрийн и Чарлз Уиплоз - икономисти, които са направил някои неща по това време, пишат:

 

"[Нашият] модел предполага, че силният растеж на [френските] вътрешни инвестиции след 1926 може да се дължат на "изтласкващия" ефект на френската фискална политика. Растящите бюджетни излишъци карат делът на вътрешните спестявания да нараства за частните инвеститори. Постоянният растеж на френската икономика през 1920 година не е в следствие от износа, а от инвестициите и жизнено важните стимули за разширяване предоставени от фискалната политика на правителството. Този анализ може да бъде уместен за днешните методи за фискално стабилизиране" [...]

 

С други думи, Франция през 1926 г. изглежда като пример за този вид справяне с увеличаващите се фискални проблеми. Но за да не стигаме толкова далеч, със сигурност изглежда, че другите начини за справяне с неправоверния дълг, като в Ирландия през 1986 г., със смес от обезценяване на валутния курс и с критичния елемент на сурови мерки, изглежда убеждават хората, че най-лошото е преминало.

 

Във всеки случай не е много честно да се спрем на сравнението при растежа на Франция и Обединеното кралство между двете световни войни през 1929 г.. Франция възстановява вярата в силния си обменен курс през първата фаза на Голямата депресия, но тогава попада в последната група страни, които късно го коригират и плаща за това със слаб износ, като резултат. От друга страна, по-отзивчивата политическата система на Великобритания вижда, че играта на Златния стандарт се заражда и девалвира валутата си много по-рано. Една страна може да се справи добре в продължение на десетилетие и да се поучи от всички грешни стъпки, така че да не изпада в криза следващия път. Попитайте Ирландия.